2.1. КОНЦЕПТУАЛЕН АНАЛИЗ
(откъс от статията на Димитър Г. Иванов Основни методи в съвременната философия. В: сп. Философия, кн. 3, 2012)
Концептуалният анализ (във всевъзможните му форми) е безспорният водач във философската методология, независимо дали тази роля му бива призната (какъвто е случаят с традицията на аналитичната философия, в лицето например на Франк Джаксън, Дейвид Луис, Дейвид Армстронг и др.) или бива премълчана (какъвто е случаят с огромен брой „класически“ философи от всякакви епохи и школи – Платон, Хегел, Хусерл, Хайдегер и много други). Експликацията му като специфичен метод на философстване започва още при Фреге, Мур и Ръсел (Beaney 2009:§6.1 – 6.3), но достига относителна завършеност едва в късните работи на Витгенщайн[i], в трудовете на философите от Оксфордската школа (Гилбърт Райл, Джон Остин, Х. П. Грайс и Питър Стросън, вж. например Beaney 2009:§6.8, 6.9), както и в тези на съвременни философи отвъд строго лингвистичната парадигма (Франк Джаксън, Джордж Бийлър и Дейвид Люис, например (Laurence & Margolis, 2003:253). Алтернатива на това схващане за произхода на концептуалния анализ като експлицитен метод може да се привиди във възгледа, според който този произход трябва да се търси при Едмунд Хусерл и неговата философия на „жизнения свят“, опитваща се да определи всекидневния живот като автентичното поле на философското изследване (Beyer 2009:§7). Тази алтернатива, макар и адекватна от историческа гледна точка, е философски неприемлива, доколкото Хусерл схваща всекидневието само като обект на изследване (ibid.), а не като сфера, предоставяща самата методологическа рамка на изследването (а именно – всекидневния език); допълнителен аргумент за тази неприемливост може да се търси в Хусерловата (и Брентановата) менталистка (макар и неинтроспективистка, поне по силата на претенцията си) постановка.
Кои са основтите специфики на концептуалния анализ към днешна дата? От поставените възражения към възгледа за Хусерловата философия като основа на концептуалния анализ лесно могат да се изведат базовите характеристики на последния. На първо място трябва да се посочи езиковата му природа, обусловена в известна степен от позицията му в историята на големите парадигми във философията: експликацията на концептуалния анализ започва по времето на т. нар. „лингвистичен обрат“, в рамките на който се изследват философски проблеми чрез анализ на езика (Beaney 2009:§8). По-точно е обаче да се каже, че в рамките на този обрат всички философски проблеми се припознават като езикови наред с методологията, обичайно използвана при третирането им (Витгенщайн 1988:4.0031).
На второ място поставям онова, което често се отбелязва като прагматичен характер на концептуалния анализ, като в случая имам предвид, че прагматиката не надминава наблюдаваното езиково поведение. Ползата, която обикновено се свързва с прагматизма, тук не е фактор, тъй като всекидневните употреби не могат да бъдат принципно „полезни“ или „неполезни“ – те просто са, а концептуалният анализ се занимава с това как те са конкретно и така етикетът „прагматично“, често прикачан към концептуалния анализ, се оказва неточен. От друга страна, езиковото поведение е специфичен вид поведение, който следва внимателно да се разграничи от „предмета“ на изследване в рамките на науката за поведението поради обяснителните трудности, свързани с бихевиористичното обяснение на езика (Карагеоргиева 2008: 138). Това разграничение представлява предизвикателство, тъй като за провеждането му е необходимо включването на епистемологическата перспектива от първо лице[ii], при която езиковото поведение не се изчерпва със сензомоторни взаимодействия, а представлява обмен на семантични съдържания, натоварен с всекидневни (тук влизат и т. нар. „психологически“), филологически, невронаучни и философски импликации. За щастие, тази задача излиза от фокуса на настоящия текст и затова за момента ще бъде оставена настрана. Сега е достатъчно да се посочи, че концептуалният анализ не се припокрива нито с философския проект на прагматизма, нито с „науката“ за поведението (може би най-важната разлика във втория случай е методологическа – концептуалният анализ има претенцията да работи a priori, или както гласи съвременният израз на този тип подход – „от креслото“). Накратко, концептуалният анализ работи само и единствено с езиковата употреба – просто казано, думата (или понятието), изречението (изказването в разговор) или текста (речта в монолог) в тяхната конвенционална или индивидуална ситуираност в рамките на езиковата тъкан (Карагеоргиева & Иванов 2007:54).
На трето място следва да се опише по-подробно вече споменатата претенция на концептуалния анализ да достига до априорни истини що се отнася до езиковата употреба. Това по-подробно описание неизбежно ще включи и критика на разбирането за априорност, което защитниците на концептуалния анализ в аналитичната традиция (Стросън, Джаксън, Бийлър и т.н.) безкритично наследяват от Кантовата философия. Според тях, доколкото философът е компетентен носител на езика, спрямо който концептуалният анализ се прилага, не е нужно да се провежда (емпирично) изследване върху действителните езикови употреби въз основа на представителна извадка от употребите на други компетентни носители на този език. Това допускане почива на предразсъдъка за едно холистично единство на езика, което някак „поравно“ се разпределя сред носителите на последния. Тук ще се опитам да покажа, че въпросното допускане се проваля, най-малкото от гледна точка на ограниченията, приложими към когнитивните способности на индивида-носител.
С оглед на една по-голяма яснота при излагането на априористката претенция и нейната критика, ще разгледам един случай на концептуален анализ от великолепния труд на британския философ Гилбърт Райл The Concept of Mind:
Когато човек бива описан чрез един или друг епитет на интелигентността (курсивът мой, в случая концептуалният анализ е съсредоточен върху понятието за интелигентност – б.а.), като например “хитър“ или „глуповат“, „разсъдлив“ или „безразсъден“, това описание не приписва (курсивът мой) знание или невежество спрямо една или друга истина, а способността или неспособността да се правят определени неща. […]
"Какво съдържат нашите описания, според които хората знаят как да се шегуват и да оценяват шегите, да говорят правилно, да играят шах, да ловят риба, или да спорят? Част от това, което се има предвид (курсивът мой), е че когато извършват тези действия, те го правят добре – правилно или ефективно или успешно. Техните действия отговарят на определени стандарти или удовлетворяват определени критерии. Това обаче не е достатъчно. Добре настроеният часовник показва времето точно, а добре дресираният тюлен в цирка изпълнява безпогрешно номерата си, но ние не ги наричаме „интелигентни“ (курсивът мой). Ние запазваме това название (курсивът мой) за хора, които са отговорни за своите действия. Да си интелигентен не означава просто да удовлетворяваш критерии, а да ги прилагаш; да регулираш действията си, а не просто да си добре регулиран. Действието на даден човек се описва като внимателно или умело, ако той е способен да открива и поправя грешки, да повтаря и надгражда успехите си, да се възползва от чуждите примери и т.н." (Ryle, G., 1951:27-28)
В цитирания пасаж и в неговия контекст Райл анализира понятието за интелигентност като част от менталисткия речник на всекидневния език, който „науката“ за поведението наследява. Целта му е да редуцира изреченията, съдържащи менталистки термини, до изречения, чието съдържание представя склонност да се прояви определено поведение – в случая, поведение, чиято склонност за проява маркираме с езиковата употреба „интелигентност“. Вижда се, особено на местата, на които съм добавил курсив, че Райл аргументира тезата си (в рамките на цитирания пасаж) чрез позоваване на това как не използваме думата „интелигентност“, нейните производни форми и нейните епитети и съответно на това как ги използваме във всекидневната си езикова практика. Това маркиране на употреби е характерно за концептуалния анализ и позволява идентифициране на компонентите на понятието така, че след като анализът завърши, структурата на понятието да може да се експлицира.
Райл се позовава на прокараните, утвърдените, „утъпканите“ във всекидневната езикова практика употреби, които действително могат да се нарекат „априорни“, но разбира се, единствено спрямо опита на Райл като индивид – не и спрямо всеки възможен опит, както би твърдял един кантиански прочит на концептуалния анализ. Проблемът е именно в ограничената приложимост на идеята за априорност. Това, което за Райл изглежда априорно (в смисъл на установено като езикова конвенция преди личния му опит) за друг може да е напълно следопитно, ако последният е запознат само с алтернативни (спрямо тези на Райл) употреби на въпросната дума/израз. В такъв случай за последния конвенцията (или схемата за употреба на дадена езикова единица) е (напълно) различна от тази, която Райл имплицира. Например, напълно възможно е този индивид да схваща приписването на „интелигентността“ и производните от нея термини именно като приписване на „знание или невежество спрямо една или друга истина“, а не като „способността или неспособността да се правят определени неща“. Първата постановка е менталистка и лесно се идентифицира с определени философски подходи, но това не означава, че тя не е застъпена и в дадени ситуации на всекидневна езикова практика, като например: „Той е много интелигентен и ерудиран човек, но в същото време е много притеснителен и непохватен“. Следователно, постановката, приложена от Райл (например, „Той не е достатъчно интелигентен, за да нареди пъзела“), е валидна само за някои ситуации на употреба на всекидневен език и при това не влиза в дизюнкция със ситуации на алтернативна употреба, защото и двата типа ситуации са възможни и следователно – употребите са легитимни. Така обаче обобщаването на едната като априорно валидна за сметка на другата става неприемливо поради липсата на единна (не-амбивалентна или не-разпределена) конвенция за употреба на думите във всекидневния език.
Тази липса се дължи, преди всичко, на вариращите когнитивни способности на езиковите носители и съответно на различните съдържания на семантичната им памет, включваща, освен общи факти за света, и схемите за прилагане на езиково значение (друг начин да се каже това е: съзнанието е въплътено и затова, поради липсата на общо „въплъщение“/тяло не „прави пряк контакт“ със съзнанието на другите индивиди). Научаването, акомодирането, помненето и прилагането на една употреба за сметка на друга очевидно е налице, въпреки че има и индивиди, които владеят всички (обозрими) ситуации на употреба на дадена дума/израз. Тази способност обаче е по-скоро въпрос на специализирано обучение и следователно излиза от претенциите да се изследва всекидневния език. Така стигам до едно аргументирано утвърждаване на извода, че претенцията за априорност на концептуалния анализ е проблематична, още повече ако бъде интерпретирана в кантиански стил.
Четвърто, представят се контрапримери, проблематизиращи валидността на примерите за езикови употреби, върху които анализът е изграден, анализът се изменя, за да ги усвои, и се дават аргументи защо въпросните контрапримери не бива да се вземат под внимание (т.е., като релевантни в случая). Тук се проявява една от слабостите на концептуалния анализ – контрапримерите посочват различни спрямо предложените за анализа употреби, които, поне в някои случаи, могат да се дължат на различен дискурс, т.е. на различен подход към проблема и тогава предпочитането на едните примери за сметка на другите става безпринципно. Такъв е и случаят с Райл – той отхвърля квази-специализирания философско-психологически менталистки дискурс за съзнанието в полза на анализа на понятието за съзнание в рамките на всекидневния език, но аргументите за това отхвърляне вече се основават именно на приемането на последния като единствено средство за подобен анализ. Така дискурсът, в който анализът се провежда, служи като имплицитен аргумент за собствения си приоритет просто поради факта, че анализът се провежда в неговите рамки. За да се избегне тази безпринципност, на концептуалния анализ са нужни аргументи за преимуществото на един дискурс пред друг (например, на неспециализирания пред определен специализиран такъв), а това напуска пределите на лингвистичната парадигма, защото дискурсите не могат да бъдат приоритизирани без оглед на аргументи, рефериращи фактори, които надхвърлят границите на самите дискурси.
Разбира се, възможно е да се издигне аргумент за приоритизация на даден дискурс, който привидно да не излиза от рамките на лингвистичната парадигма. Става дума за аргумента за редукция на специализиран до всекидневен дискурс, нагласата за който може да се проследи до представителите на Оксфордската школа и по-специално, въпреки изричните му уточнения, Х. П. Грайс, доколкото според последния различията между идеален/формален език (т.е., специализиран дискурс) и неформален език (т.е., всекидневен дискурс) се дължат на „често допускана грешка“ (Grice 1995:24). Следвайки нагласата на Грайс, специализираният дискурс в последна сметка произлиза от (и следователно е редуцируем до) всекидневния език – логическите правила са идентични, а семантиката е очевидно сходна, но имайки предвид онтогенетичното и филогенетичното първенство на всекидневния език, трябва да приемем неговата роля на „максимален език”[iii]. Първо, произходът не гарантира редукция на произлязлото х до онова х, което го е породило. Друг представител на Оксфордската школа, Джон Остин, си дава ясна сметка за това: обикновеният език има първата дума във философията, но съвсем не и последната (Austin 1970:185). Второ, това, което този аргумент не отчита, е наличието на нови референти, които специализираният дискурс следва да интегрира. Макар че термините, които се използват, за да реферират тези нови същности, произхождат или от всекидневния език, или (по-често) от езици, „лишени от всекидневие” (латински и старогръцки, например), тяхната употреба (ситуация на използване) е онова, което ги отбелязва като изцяло нови термини. А това, което прави ситуацията нова, е именно промененото състояние на нещата, отчетено вследствие на наблюдението, а не вследствие на езиковата практика, а още по-малко – вследствие на не-екипирания за специализирано наблюдение и работещ само на мезо-ниво всекидневен език.
Следователно, тук методът на концептуалния анализ се сблъсква със сериозна трудност, предизвикана от строгата му локализация в лингвистичната парадигма на философстване и от невъзможността анализът на всекидневния език да бъде аргументиран без напускане на въпросната парадигма.
Въпреки представените дотук критики, концептуалният анализ остава най-важният и най-обхватният метод на философията. Независимо дали ще го схващаме в параметрите, придадени му от Оксфордската школа и аналитичната традиция въобще, или в тези на феноменологията и диалектиката, в последна сметка концептуалният анализ може да опише, критикува и защитава всяка система от възгледи/теории, защото е неизбежно хомогенен с въпросната система, доколкото е „направен“ от и „работи“ с език. Поради това философията, с някои изключения (например екзистенциализма, който разчита по-скоро на стабилността на всекидневните употреби, а не на анализа им), е обречена да работи с концептуален анализ (наред с други методи, разбира се), стига на последния да не се придават твърде рестриктивни рамки (например, изискването да работи само с всекидневния език или да протича единствено в рамките на контрарни/контрадикторни понятия, какъвто е случаят с диалектиката). За разлика от класическото схващане в аналитичната традиция, аз отнасям концептуалния анализ и към специализираните дискурси на науката, макар че там той може да бъде рефериран по-сполучливо като „анализ на обяснителните понятия“ (Карагеоргиева 2008: 73-74).
[i] “За голям клас случаи (ако не за всички случаи) на използване на думата „значение“, тя може да се обясни така: значението на думата е употребата й в езика“ (Витгенщайн 1988:162).
[ii] Важно е да се отбележи, че употребите „от първо лице“ и „от трето лице“ не се превеждат безпроблемно съответно до употребите „субективно“ и „обективно“. Докато вторите имат метафизически/онтологически конотации, първите са по-скоро познавателни подходи, винаги отчитащи взаимоконститутивното отношение между познаващ и познавано.
[iii] Всекидневният език е матрицата, чрез която всяка информация бива структурирана, за да получи окончателен смисъл. Следователно, той е „максимален език”, доколкото дава последните проследими на езиково ниво основания на компонентите на всевъзможни специализирани езици и ги осмисля в контекста на най-разбираемите на интерсубектно ниво понятия. Това означава, че обяснението и разшифровката на всички останали езици неизбежно минава през употребата на всекидневен език.
Библиография
1. Витгенщайн, Л. Философски изследвания. В: Избрани съчинения, изд. „Наука и изкуство”, София, 1988
2. Карагеоргиева, А. Философия на съзнанието. ИК „Библиотека 48”, София, 2008
3. Карагеоргиева, А., Иванов, Д. Природа и структура на понятията според „Философски речник на всекидневния език. В: „Философски алтернативи”, бр. 4, 2007
4. Austin, J. L. А Plea for Excuses. In: Urmson, J. O., Warnock, G. J., (eds.) Philosophical Papers, Oxford: Clarendon Press, 1970
5. Beaney, M. Analysis. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2009 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <http://plato.stanford.edu/archives/sum2009/entries/analysis/>
6. Beyer, C. Edmund Husserl. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2009 Edition), Edward N. Zalta
7. Grice, H. P. Logic and Conversation. In: Studies in the Way of Words, Harvard University Press, 1995
8. Laurence, S., Margolis, E. Concepts and Conceptual Analysis. In: Philosophy and Phenomenological Research, Vol. LXVII, No. 2, September 2003
9. Müller, I. A History of Thermodynamics. Springer-Verlag Berlin Heidelberg, 2007
10. Ryle, G. The Concept of Mind. The Mayflower Press, 1951
Концептуалният анализ (във всевъзможните му форми) е безспорният водач във философската методология, независимо дали тази роля му бива призната (какъвто е случаят с традицията на аналитичната философия, в лицето например на Франк Джаксън, Дейвид Луис, Дейвид Армстронг и др.) или бива премълчана (какъвто е случаят с огромен брой „класически“ философи от всякакви епохи и школи – Платон, Хегел, Хусерл, Хайдегер и много други). Експликацията му като специфичен метод на философстване започва още при Фреге, Мур и Ръсел (Beaney 2009:§6.1 – 6.3), но достига относителна завършеност едва в късните работи на Витгенщайн[i], в трудовете на философите от Оксфордската школа (Гилбърт Райл, Джон Остин, Х. П. Грайс и Питър Стросън, вж. например Beaney 2009:§6.8, 6.9), както и в тези на съвременни философи отвъд строго лингвистичната парадигма (Франк Джаксън, Джордж Бийлър и Дейвид Люис, например (Laurence & Margolis, 2003:253). Алтернатива на това схващане за произхода на концептуалния анализ като експлицитен метод може да се привиди във възгледа, според който този произход трябва да се търси при Едмунд Хусерл и неговата философия на „жизнения свят“, опитваща се да определи всекидневния живот като автентичното поле на философското изследване (Beyer 2009:§7). Тази алтернатива, макар и адекватна от историческа гледна точка, е философски неприемлива, доколкото Хусерл схваща всекидневието само като обект на изследване (ibid.), а не като сфера, предоставяща самата методологическа рамка на изследването (а именно – всекидневния език); допълнителен аргумент за тази неприемливост може да се търси в Хусерловата (и Брентановата) менталистка (макар и неинтроспективистка, поне по силата на претенцията си) постановка.
Кои са основтите специфики на концептуалния анализ към днешна дата? От поставените възражения към възгледа за Хусерловата философия като основа на концептуалния анализ лесно могат да се изведат базовите характеристики на последния. На първо място трябва да се посочи езиковата му природа, обусловена в известна степен от позицията му в историята на големите парадигми във философията: експликацията на концептуалния анализ започва по времето на т. нар. „лингвистичен обрат“, в рамките на който се изследват философски проблеми чрез анализ на езика (Beaney 2009:§8). По-точно е обаче да се каже, че в рамките на този обрат всички философски проблеми се припознават като езикови наред с методологията, обичайно използвана при третирането им (Витгенщайн 1988:4.0031).
На второ място поставям онова, което често се отбелязва като прагматичен характер на концептуалния анализ, като в случая имам предвид, че прагматиката не надминава наблюдаваното езиково поведение. Ползата, която обикновено се свързва с прагматизма, тук не е фактор, тъй като всекидневните употреби не могат да бъдат принципно „полезни“ или „неполезни“ – те просто са, а концептуалният анализ се занимава с това как те са конкретно и така етикетът „прагматично“, често прикачан към концептуалния анализ, се оказва неточен. От друга страна, езиковото поведение е специфичен вид поведение, който следва внимателно да се разграничи от „предмета“ на изследване в рамките на науката за поведението поради обяснителните трудности, свързани с бихевиористичното обяснение на езика (Карагеоргиева 2008: 138). Това разграничение представлява предизвикателство, тъй като за провеждането му е необходимо включването на епистемологическата перспектива от първо лице[ii], при която езиковото поведение не се изчерпва със сензомоторни взаимодействия, а представлява обмен на семантични съдържания, натоварен с всекидневни (тук влизат и т. нар. „психологически“), филологически, невронаучни и философски импликации. За щастие, тази задача излиза от фокуса на настоящия текст и затова за момента ще бъде оставена настрана. Сега е достатъчно да се посочи, че концептуалният анализ не се припокрива нито с философския проект на прагматизма, нито с „науката“ за поведението (може би най-важната разлика във втория случай е методологическа – концептуалният анализ има претенцията да работи a priori, или както гласи съвременният израз на този тип подход – „от креслото“). Накратко, концептуалният анализ работи само и единствено с езиковата употреба – просто казано, думата (или понятието), изречението (изказването в разговор) или текста (речта в монолог) в тяхната конвенционална или индивидуална ситуираност в рамките на езиковата тъкан (Карагеоргиева & Иванов 2007:54).
На трето място следва да се опише по-подробно вече споменатата претенция на концептуалния анализ да достига до априорни истини що се отнася до езиковата употреба. Това по-подробно описание неизбежно ще включи и критика на разбирането за априорност, което защитниците на концептуалния анализ в аналитичната традиция (Стросън, Джаксън, Бийлър и т.н.) безкритично наследяват от Кантовата философия. Според тях, доколкото философът е компетентен носител на езика, спрямо който концептуалният анализ се прилага, не е нужно да се провежда (емпирично) изследване върху действителните езикови употреби въз основа на представителна извадка от употребите на други компетентни носители на този език. Това допускане почива на предразсъдъка за едно холистично единство на езика, което някак „поравно“ се разпределя сред носителите на последния. Тук ще се опитам да покажа, че въпросното допускане се проваля, най-малкото от гледна точка на ограниченията, приложими към когнитивните способности на индивида-носител.
С оглед на една по-голяма яснота при излагането на априористката претенция и нейната критика, ще разгледам един случай на концептуален анализ от великолепния труд на британския философ Гилбърт Райл The Concept of Mind:
Когато човек бива описан чрез един или друг епитет на интелигентността (курсивът мой, в случая концептуалният анализ е съсредоточен върху понятието за интелигентност – б.а.), като например “хитър“ или „глуповат“, „разсъдлив“ или „безразсъден“, това описание не приписва (курсивът мой) знание или невежество спрямо една или друга истина, а способността или неспособността да се правят определени неща. […]
"Какво съдържат нашите описания, според които хората знаят как да се шегуват и да оценяват шегите, да говорят правилно, да играят шах, да ловят риба, или да спорят? Част от това, което се има предвид (курсивът мой), е че когато извършват тези действия, те го правят добре – правилно или ефективно или успешно. Техните действия отговарят на определени стандарти или удовлетворяват определени критерии. Това обаче не е достатъчно. Добре настроеният часовник показва времето точно, а добре дресираният тюлен в цирка изпълнява безпогрешно номерата си, но ние не ги наричаме „интелигентни“ (курсивът мой). Ние запазваме това название (курсивът мой) за хора, които са отговорни за своите действия. Да си интелигентен не означава просто да удовлетворяваш критерии, а да ги прилагаш; да регулираш действията си, а не просто да си добре регулиран. Действието на даден човек се описва като внимателно или умело, ако той е способен да открива и поправя грешки, да повтаря и надгражда успехите си, да се възползва от чуждите примери и т.н." (Ryle, G., 1951:27-28)
В цитирания пасаж и в неговия контекст Райл анализира понятието за интелигентност като част от менталисткия речник на всекидневния език, който „науката“ за поведението наследява. Целта му е да редуцира изреченията, съдържащи менталистки термини, до изречения, чието съдържание представя склонност да се прояви определено поведение – в случая, поведение, чиято склонност за проява маркираме с езиковата употреба „интелигентност“. Вижда се, особено на местата, на които съм добавил курсив, че Райл аргументира тезата си (в рамките на цитирания пасаж) чрез позоваване на това как не използваме думата „интелигентност“, нейните производни форми и нейните епитети и съответно на това как ги използваме във всекидневната си езикова практика. Това маркиране на употреби е характерно за концептуалния анализ и позволява идентифициране на компонентите на понятието така, че след като анализът завърши, структурата на понятието да може да се експлицира.
Райл се позовава на прокараните, утвърдените, „утъпканите“ във всекидневната езикова практика употреби, които действително могат да се нарекат „априорни“, но разбира се, единствено спрямо опита на Райл като индивид – не и спрямо всеки възможен опит, както би твърдял един кантиански прочит на концептуалния анализ. Проблемът е именно в ограничената приложимост на идеята за априорност. Това, което за Райл изглежда априорно (в смисъл на установено като езикова конвенция преди личния му опит) за друг може да е напълно следопитно, ако последният е запознат само с алтернативни (спрямо тези на Райл) употреби на въпросната дума/израз. В такъв случай за последния конвенцията (или схемата за употреба на дадена езикова единица) е (напълно) различна от тази, която Райл имплицира. Например, напълно възможно е този индивид да схваща приписването на „интелигентността“ и производните от нея термини именно като приписване на „знание или невежество спрямо една или друга истина“, а не като „способността или неспособността да се правят определени неща“. Първата постановка е менталистка и лесно се идентифицира с определени философски подходи, но това не означава, че тя не е застъпена и в дадени ситуации на всекидневна езикова практика, като например: „Той е много интелигентен и ерудиран човек, но в същото време е много притеснителен и непохватен“. Следователно, постановката, приложена от Райл (например, „Той не е достатъчно интелигентен, за да нареди пъзела“), е валидна само за някои ситуации на употреба на всекидневен език и при това не влиза в дизюнкция със ситуации на алтернативна употреба, защото и двата типа ситуации са възможни и следователно – употребите са легитимни. Така обаче обобщаването на едната като априорно валидна за сметка на другата става неприемливо поради липсата на единна (не-амбивалентна или не-разпределена) конвенция за употреба на думите във всекидневния език.
Тази липса се дължи, преди всичко, на вариращите когнитивни способности на езиковите носители и съответно на различните съдържания на семантичната им памет, включваща, освен общи факти за света, и схемите за прилагане на езиково значение (друг начин да се каже това е: съзнанието е въплътено и затова, поради липсата на общо „въплъщение“/тяло не „прави пряк контакт“ със съзнанието на другите индивиди). Научаването, акомодирането, помненето и прилагането на една употреба за сметка на друга очевидно е налице, въпреки че има и индивиди, които владеят всички (обозрими) ситуации на употреба на дадена дума/израз. Тази способност обаче е по-скоро въпрос на специализирано обучение и следователно излиза от претенциите да се изследва всекидневния език. Така стигам до едно аргументирано утвърждаване на извода, че претенцията за априорност на концептуалния анализ е проблематична, още повече ако бъде интерпретирана в кантиански стил.
Четвърто, представят се контрапримери, проблематизиращи валидността на примерите за езикови употреби, върху които анализът е изграден, анализът се изменя, за да ги усвои, и се дават аргументи защо въпросните контрапримери не бива да се вземат под внимание (т.е., като релевантни в случая). Тук се проявява една от слабостите на концептуалния анализ – контрапримерите посочват различни спрямо предложените за анализа употреби, които, поне в някои случаи, могат да се дължат на различен дискурс, т.е. на различен подход към проблема и тогава предпочитането на едните примери за сметка на другите става безпринципно. Такъв е и случаят с Райл – той отхвърля квази-специализирания философско-психологически менталистки дискурс за съзнанието в полза на анализа на понятието за съзнание в рамките на всекидневния език, но аргументите за това отхвърляне вече се основават именно на приемането на последния като единствено средство за подобен анализ. Така дискурсът, в който анализът се провежда, служи като имплицитен аргумент за собствения си приоритет просто поради факта, че анализът се провежда в неговите рамки. За да се избегне тази безпринципност, на концептуалния анализ са нужни аргументи за преимуществото на един дискурс пред друг (например, на неспециализирания пред определен специализиран такъв), а това напуска пределите на лингвистичната парадигма, защото дискурсите не могат да бъдат приоритизирани без оглед на аргументи, рефериращи фактори, които надхвърлят границите на самите дискурси.
Разбира се, възможно е да се издигне аргумент за приоритизация на даден дискурс, който привидно да не излиза от рамките на лингвистичната парадигма. Става дума за аргумента за редукция на специализиран до всекидневен дискурс, нагласата за който може да се проследи до представителите на Оксфордската школа и по-специално, въпреки изричните му уточнения, Х. П. Грайс, доколкото според последния различията между идеален/формален език (т.е., специализиран дискурс) и неформален език (т.е., всекидневен дискурс) се дължат на „често допускана грешка“ (Grice 1995:24). Следвайки нагласата на Грайс, специализираният дискурс в последна сметка произлиза от (и следователно е редуцируем до) всекидневния език – логическите правила са идентични, а семантиката е очевидно сходна, но имайки предвид онтогенетичното и филогенетичното първенство на всекидневния език, трябва да приемем неговата роля на „максимален език”[iii]. Първо, произходът не гарантира редукция на произлязлото х до онова х, което го е породило. Друг представител на Оксфордската школа, Джон Остин, си дава ясна сметка за това: обикновеният език има първата дума във философията, но съвсем не и последната (Austin 1970:185). Второ, това, което този аргумент не отчита, е наличието на нови референти, които специализираният дискурс следва да интегрира. Макар че термините, които се използват, за да реферират тези нови същности, произхождат или от всекидневния език, или (по-често) от езици, „лишени от всекидневие” (латински и старогръцки, например), тяхната употреба (ситуация на използване) е онова, което ги отбелязва като изцяло нови термини. А това, което прави ситуацията нова, е именно промененото състояние на нещата, отчетено вследствие на наблюдението, а не вследствие на езиковата практика, а още по-малко – вследствие на не-екипирания за специализирано наблюдение и работещ само на мезо-ниво всекидневен език.
Следователно, тук методът на концептуалния анализ се сблъсква със сериозна трудност, предизвикана от строгата му локализация в лингвистичната парадигма на философстване и от невъзможността анализът на всекидневния език да бъде аргументиран без напускане на въпросната парадигма.
Въпреки представените дотук критики, концептуалният анализ остава най-важният и най-обхватният метод на философията. Независимо дали ще го схващаме в параметрите, придадени му от Оксфордската школа и аналитичната традиция въобще, или в тези на феноменологията и диалектиката, в последна сметка концептуалният анализ може да опише, критикува и защитава всяка система от възгледи/теории, защото е неизбежно хомогенен с въпросната система, доколкото е „направен“ от и „работи“ с език. Поради това философията, с някои изключения (например екзистенциализма, който разчита по-скоро на стабилността на всекидневните употреби, а не на анализа им), е обречена да работи с концептуален анализ (наред с други методи, разбира се), стига на последния да не се придават твърде рестриктивни рамки (например, изискването да работи само с всекидневния език или да протича единствено в рамките на контрарни/контрадикторни понятия, какъвто е случаят с диалектиката). За разлика от класическото схващане в аналитичната традиция, аз отнасям концептуалния анализ и към специализираните дискурси на науката, макар че там той може да бъде рефериран по-сполучливо като „анализ на обяснителните понятия“ (Карагеоргиева 2008: 73-74).
[i] “За голям клас случаи (ако не за всички случаи) на използване на думата „значение“, тя може да се обясни така: значението на думата е употребата й в езика“ (Витгенщайн 1988:162).
[ii] Важно е да се отбележи, че употребите „от първо лице“ и „от трето лице“ не се превеждат безпроблемно съответно до употребите „субективно“ и „обективно“. Докато вторите имат метафизически/онтологически конотации, първите са по-скоро познавателни подходи, винаги отчитащи взаимоконститутивното отношение между познаващ и познавано.
[iii] Всекидневният език е матрицата, чрез която всяка информация бива структурирана, за да получи окончателен смисъл. Следователно, той е „максимален език”, доколкото дава последните проследими на езиково ниво основания на компонентите на всевъзможни специализирани езици и ги осмисля в контекста на най-разбираемите на интерсубектно ниво понятия. Това означава, че обяснението и разшифровката на всички останали езици неизбежно минава през употребата на всекидневен език.
Библиография
1. Витгенщайн, Л. Философски изследвания. В: Избрани съчинения, изд. „Наука и изкуство”, София, 1988
2. Карагеоргиева, А. Философия на съзнанието. ИК „Библиотека 48”, София, 2008
3. Карагеоргиева, А., Иванов, Д. Природа и структура на понятията според „Философски речник на всекидневния език. В: „Философски алтернативи”, бр. 4, 2007
4. Austin, J. L. А Plea for Excuses. In: Urmson, J. O., Warnock, G. J., (eds.) Philosophical Papers, Oxford: Clarendon Press, 1970
5. Beaney, M. Analysis. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Summer 2009 Edition), Edward N. Zalta (ed.), URL = <http://plato.stanford.edu/archives/sum2009/entries/analysis/>
6. Beyer, C. Edmund Husserl. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Fall 2009 Edition), Edward N. Zalta
7. Grice, H. P. Logic and Conversation. In: Studies in the Way of Words, Harvard University Press, 1995
8. Laurence, S., Margolis, E. Concepts and Conceptual Analysis. In: Philosophy and Phenomenological Research, Vol. LXVII, No. 2, September 2003
9. Müller, I. A History of Thermodynamics. Springer-Verlag Berlin Heidelberg, 2007
10. Ryle, G. The Concept of Mind. The Mayflower Press, 1951